В центъра на София доскоро имаше огромен билборд с образа на Кейт Бланшет. Новината за алтернативния Манифест, в който една от най-добрите актриси в света се превъплъщава в 13 различни роли, съвсем закономерно предизвика силен интерес. Малко повече от месец по-късно обаче, интересът сякаш стихна. В интернет почти няма отзиви за филма. А между зрителите плъзна мнението, че той е претенциозен и убийствено скучен; че дори самата Бланшет не е в състояние да оправдае тези 95 минути, в които изтерзаната публика е принудена да слуша тежки, гъстоцветни фрагменти от най-преломните манифести в изкуството на XX век. Неприятна, непроницаема сухота. Филм-инсталация, който те оставя равнодушен, който – едва ли не – изисква смазваща ерудиция, за да може зрителят, със сетните сили на интелекта си, да се добере до един иначе престижен смисъл, заложен вътре, но достъпен само за малцина.
Вероятно да. Но предимно не. Защото лично според нас в тази неконвенционална творба на Юлиан Розенфелд има особено чувство за хумор, което засяга всички ни. И за което няма нужда да сме защитили докторантура по естетическите платформи на дадаизма, супрематизма и ситуационизма, за да облъхне самотната ни, сляпа кожа.

Идеята всъщност е проста – и преднамерено театрална: Кейт Бланшет влиза в ролята на учителка, кукловод, водеща на новини, работник във фабрика, бездомник... И в съвсем ежедневни ситуации, характерни за тези образи, изговаря монологично части от манифестите на футуризма, на движението „Флуксус“, на „Догма 95“ и др. Какво от това, бихме попитали? Да, какво от това сега: почти същия въпрос сякаш задава и съвременният немски артист Розенфелд. Какво от това, че гениалният Казимир Малевич е нарисувал своя черен квадрат? Какво, че дадаистите, пияни от алкохола на пречистения сън, показаха своя окървавен среден пръст на скърбящите в този свят? Какво, че Ивон Рейнър потърси непрекъснатата цялост на движението, а непреклонните датски режисьори опитаха да заснемат суровата, неукрасена с нищо, своя истина? Ние сме хора от XXI век и след всичко изброено по-горе ролята на изкуството в съвременния социум става още по-проблемна отпреди. Каква е тя? Каква може да бъде? Кое е общото между разплаканата домакиня, която реже лук, и един претенциозен, изпипан до перверзност пърфоманс?

Вероятно основното послание на Манифест е в паузите. Там, където след всички словесни, екстатични изблици кадърът на един обикновен стол или дърво в полето ни оставя тотално безсилни пред неразгадаемата тайна на този свят. Ако ни е угодно, филмът може да бъде гледан като безобидна, документална разходка из най-радикалните идеи в арта през последните стотина години. Но той е повече от това. Манифест изпробва, изследва, лута се, но търси истината и неопровержимата простота. Труден за гледане, казват някои. Но нима пейзажа, който виждаме всеки ден от прозореца на дома ни в продължение на десет години, е лесна за понасяне гледка. А ако аналогията ви се струва манипулативна, защо тогава се случва хора да се редят на опашка, за да влязат в музея и да видят един пиклив писоар?

Не пропускайте

Концерти и фестивали Театър, опера и балет Семинари и обучения Спорт и здраве Парти и клубове Комедия и шоу

концерт музика на открито риалити спектакъл фестивал балет дизайн документалистика изложба интервю кино книга куклен театър магия мюзикъл народни танци опера оперета сериал съвременен танц театър фотография цирк академия дегустация дискусия занимания за деца изложение конференция лекция психология работилница семинар йога медитация спорт футбол художествена гимнастика клубна музика парти магическо шоу стендъп комедия